„Много смъртоносни неща са красиви, като змии и акули, а глупавите хора им се възхищават, вместо да се страхуват от тях“, каза Рамона Мулен, поклащайки глава. Висока метър и десет сантиметра боса, статуетката на немъртвата пътешественичка стоеше на балкона на тавана, гледайки към град Отава. Канадската столица, за която отдавна се говореше, че е едно от най-скучните места във вселената, растеше доста бързо. През шестнадесетте години, откакто Рамона се премести там от остров Хаити, мястото се беше променило много.
С острото зрение на вампир, Рамона можеше да вижда до късно през нощта, дори без светлината от блестящите близки сгради. От улица „Буут“ до „Лебретън Флатс“ и центъра на Отава, градът изглеждаше спокоен. След седем часа Отава обикновено беше мъртъв като врата на врата в делнична вечер. И все пак Рамона усещаше нещо във въздуха, нещо, което разбуни мрачни размисли в небиещото ѝ сърце…
Родена в околностите на Кап-Аитиен, Северно Хаити, в семейството на колумбийската емигрантка Вера Мартинес и хаитянския фермер Жак Мулен, Рамона е имала тежък живот от самото си начало. По време на въстанието срещу президента Дювалие родителите на Рамона очевидно са подкрепили грешните партии и са били убити. За известно време Рамона е прекарала в Доминиканската република с далечната братовчедка на майка си, жестока дама на име Леона Мартинес.
Леона Мартинес, подобно на много хора в Доминиканската република, категорично не одобряваше междурасовите връзки, особено тези, включващи чернокожи мъже и латиноамериканки. Като богата бизнесдама в град Санто Доминго, Леона се ползваше с голямо уважение и разполагаше с политици, бизнесмени и простолюдие на разположение. За голяма част от доминиканското общество Леона представляваше богатство и женска сила. Зад затворени врати тази възхищавана дама беше нещо съвсем различно.
Леона Мартинес таеше много мрак в сърцето си и нейната подопечна Рамона понесе най-голямата тежест. За нея Рамона беше нещо подобно на мерзост. Тя гледаше на осемнадесетгодишното сирак от две раси като на бреме. Рамона започна да намразва расистката си и насилствена леля и един ден уби жестоката жена в съня ѝ. След като бяга, Рамона е безмилостно преследвана от властите и за известно време намира убежище при богат афро-доминиканец на име Артуро Ел Криоло в околностите на Дахабон.
Това, което Рамона не знаеше, беше, че високият, красив и затворен Артуро беше много повече, отколкото изглеждаше. Мъжът живееше в огромна вила със слуги и очевидно беше богат и влиятелен. В Доминиканската република, където хората с по-тъмна кожа често не са уважавани, Артуро беше страхотен брат, който не толерираше глупости. От смесен произход, Артуро имаше кафява кожа и стилна афро прическа, и колекционираше африкански произведения на изкуството и черна литература от цял свят. Мъжът беше нещо различно.
Артуро наел Рамона да се грижи за градината му и с времето те станали любовници. Рамона намирала за странно, че Артуро винаги отсъствал през деня, връщайки се в имението си през нощта, и имал странни отношения с още по-странни хора. Политици, бизнесмени, художници, всички сякаш искали нещо от Артуро, а той посрещал тези нетърпеливи мъже и жени в имението си като крал, който придружава гости. Рамона била впечатлена и малко обезпокоена от всичко това.
„Защо криеш тайни от мен, любов моя?“ попита Рамона Артуро, докато лежаха в леглото. Артуро се усмихна на Рамона, чието извито тяло се опираше в неговото. Не за първи път Рамона забеляза, че светлата шоколадова кожа на Артуро беше студена на допир и не можеше да усети как бие сърцето му, когато опря глава на гърдите му. Знаеше, че красивият афро-доминиканският бизнесмен е мистериозен, но имаше много обезпокоителни неща в него…
— Някои тайни е най-добре да се пазят за себе си, любов моя — отвърна Артуро, а Рамона се намръщи, съвсем недоволна от отговора му. Рамона силно се грижеше за Артуро, а мъжът беше уважителен и щедър към нея. Артуро направи Рамона пазителка на делата му през деня, а многобройните му слуги се отчитаха пред нея. Рамона се научи да чете и пише на няколко езика, за да управлява по-добре делата на Артуро. Дарът на доброто образование е нещо, което тя винаги щеше да цени.
Пет години минаха по този начин и Рамона и Артуро може би щяха да продължат така още много, ако не беше неизбежното пристигане на враговете му. Една нощ във вилата пристигнал мъж на име Кортес. Той бил висок, с бронзова кожа, тъмна коса и красив, облечен като заможен джентълмен. Мистериозният Кортес бил придружен от висока, привлекателна чернокожа жена на име Махандра и строен млад азиатец на име Чан. Това, което Рамона не знаела, било, че и тримата са вампири, точно като любовника ѝ Артуро.
— От известно време не се е случвало, Артуро — каза Кортес, докато седеше в хола на вилата и гледаше студено Артуро и Рамона, неговите домакини. Рамона намери тона на Кортес за подигравателен и неуважителен и беше още по-смяна от липсата на реакция от страна на Артуро. Артуро винаги говореше авторитетно, независимо дали имаше работа с полицаи, политици или бизнесмени. В околностите на Дахабон Артуро внушаваше уважение. Той беше принцът на града. Кои бяха тези глупави новодошли, които се осмеляваха да го не уважават?
— Кортес, казах на теб, на жена ти и на твоя лакей да не влизате в моята територия — каза спокойно Артуро и Кортес сви рамене, докато Махандра се засмя. Рамона погледна Махандра, чудейки се дали високата, тъмнокожа жена е хаитянка, афро-доминиканка или от някой от близките острови. Махандра не приличаше на хората от различните острови. О, тя беше чернокожа, но имаше нещо екзотично в нея…
— Артуро, дните, в които ни господаруваше, свършиха — каза надменно Махандра, а Кортес се ухили на жена си. За миг Рамона се слиса от това колко остри и неестествено бели бяха зъбите им. Артуро поклати глава и нежно стисна ръката на Рамона, сякаш за да я успокои. Рамона погледна любимия си, чудейки се защо не изгони тези глупаци от дома си, както беше направил с прекалено амбициозните политически типове, които не искаха да играят по неговите правила. Какво чакаше?
— Кортес, Маандра, нека бъдем цивилизовани, давам ви три дни да напуснете града, да не би да има някакви неприятности — отвърна Артуро и ги погледна в очите, докато говореше. Кортес, Маандра и техният помощник Чан си размениха злобни усмивки и след това станаха. Излязоха, докато Артуро стоеше там, хладнокръвен и съсредоточен, а Рамона въздъхна с облекчение. Щом си тръгнаха, Рамона погледна Артуро, нетърпелива да поиска отговори.
„Любима моя, кои са тези хора?“ попита Рамона, а Артуро въздъхна и хвана ръката ѝ. Целуна ръката ѝ и двамата седнаха. Тогава Артуро разкри на любимата си дама многото истини, които тя беше подозирала, и няколко неща за себе си и начина си на живот, които тепърва щеше да ѝ разкрие. Когато Рамона научи истината, не се почувства уплашена или тъжна, защото беше направена от по-строга материя. И все пак, беше много за поемане…
„Аз съм вампир, Рамона. Роден съм в Сан Кристобал през 1788 г., майка ми е била африканска робиня на име Мари, а баща ми е бил испански собственик на плантация на име Енрике. Избягах, когато бях на двадесет и една години, и останах в Хаити, където робството беше премахнато от чернокожите след успешната им революция срещу французите.“ – каза твърдо Артуро. Правейки пауза за ефект, той погледна очевидно смаяната Рамона…
— Винаги съм подозирал, че си нещо повече, отколкото изглеждаш, ти си силен и умен, но не се отнасяш с хората като с боклуци, никой човек не е толкова хуманен — каза тихо Рамона и Артуро се усмихна. Той беше жив от много дълго време и никога не беше срещал жена като Рамона. Винаги, когато Артуро си имаше любовници, те винаги се страхуваха от истинската му природа, но не и Рамона. Жената от Хаити от различни раси беше направена от много по-корав материал и Артуро обичаше това в нея…
„През вековете ми живот ти си единствената жена, която някога съм обичал“, каза Артуро, а Рамона се ухили и отиде при него. Целунаха се страстно и този път той ѝ показа истинската си същност. Очите на Артуро станаха яркочервени, а зъбите му се удължиха и изостриха в зли зъби. Рамона го погледна, усмихна се и го прегърна. Започнаха да правят любов точно там, с дива отдаденост…
„Прави любов с мен“, настоя Рамона, докато лежеше чисто гола на килима в хола, златистокафява красавица със закръглено тяло, големи гърди, дебели бедра и прекрасно лице, оградено от гъста афро прическа. Артуро благодари на щастливата си звезда и целуна пътека от устните на Рамона до гърлото ѝ. Той засмука зърната ѝ и плъзна ръка между бедрата ѝ. Артуро усети как вагината на Рамона се стиска около пръстите му и я опипа дълбоко. Скоро тя се отпусна и се наслади, за негова голяма радост.
„Вкусът ти е прекрасен“, Артуро направи пауза, за да каже на Рамона, и след това зарови лице между дебелите ѝ бедра. Рамона въздъхна, когато Артуро започна да я яде. Като вампир, той нямаше нужда да диша, за да може да я яде дълго време. Младата жена потръпна от екстаз, докато любовникът ѝ я опипваше с език и пръсти. Ударни вълни от удоволствие се разляха в сладкото ѝ място, докато Артуро ѝ доставяше удоволствие, както само той можеше. Когато Рамона свърши, оргазмичното момиче извика похвалите на любимия си на всеки език, който знаеше – испански, хаитянски креолски и профан…
„Обичаш този задник“, каза Рамона на Артуро, докато седна на лицето му, задушавайки красивото му лице с големия си креолски задник. Артуро хвана бузите ѝ с две ръце и я изяде, продължавайки дори след като тя свърши. След това Артуро постави Рамона на четири крака и я напляска по големия ѝ кафяв задник. Без повече приказки, Артуро плъзна дългия си и дебел, необрязан кафяв пенис в сладката путка на Рамона. С бърз тласък той се зарови в нея. „Просто ме еби“, помисли си Рамона, търкайки големия си задник в слабините на Артуро.
„Язди ме“, каза Артуро на Рамона, докато си разменяха позициите и продължаваха със забавлението си. Той легна по корем на пода, а тя го яхна, нанизавайки се на дебелия му член. Артуро удари големия задник на Рамона, докато забиваше пениса си в нея, изпомпвайки я докрай с дебелото си мъжествено покровителство. Сексапилната хаитянка от две раси имаше нужда да бъде добре оралирана, а Артуро беше единственият кръвопийец за тази цел. Той я чукаше наистина добре с часове, докато изтощението не ги погълна и двамата. Беше страхотно време…
Артуро и Рамона спяха щастливо в прегръдките си. Вампирският принц най-накрая беше намерил булката си и искаше да бъде с нея завинаги. За съжаление, някои демони щяха да съкратят вечността много. Атаката дойде на разсъмване. Въоръжени юнаци нахлуха в имението и го подпалиха. Артуро се изправи, за да посрещне нападателите, но враговете му си знаеха работата. Те се нахвърлиха върху него с оръжия, мечове, ножове и най-важното – огнехвъргачки…
— Няма да те оставя — извика Рамона, грабна меч и се бори редом с Артуро. Той беше убил един от юнаците с огнехвъргачките, но бяха останали двама. Рамона намушка един от останалите, но въоръжен мъж дойде и застреля Артуро. Разярена, Рамона заби меча си в корема на стрелеца и се втурна на помощ на любовника си. Артуро лежеше на пода, заобиколен от кръв и огън…
„Трябва да ме оставиш, любов моя, сега е мое време, не твое“, каза Артуро и Рамона забеляза, че кърви обилно. Внезапно Артуро сграбчи ръката на Рамона и заби зъбите си в нея. Рамона изпищя, докато Артуро пиеше кръвта ѝ. Болката, която изпитваше, изчезна, заменена от странно приятно чувство. Артуро рязко пусна ръката на Рамона и я умоляваше да си тръгне. Рамона поклати глава и се опита да помогне на тежко ранения Артуро да се изправи на крака. Тя не изоставяше мъжа, когото обича…
— Артуро, излез навън да се изправиш срещу мен — извика мъжки глас, който Рамона разпозна като този на Кортес. Артуро трепна и поклати мрачно глава. Погледна Рамона и ѝ отправи тъжна лека усмивка. Сграбчи Рамона и я хвърли през задния прозорец с такава сила, че младата жена беше захвърлена в гората зад къщата. Рамона се приземи грубо сред храстите и загуби съзнание. Когато Рамона се свести, вилата беше изпепелена, Артуро го нямаше, а тя беше… променена.
„2020 щеше да отбележи двеста тридесет и втората ти годишнина, Артуро“, каза Рамона, гледайки луната. През шестнадесетте години след смъртта на Артуро, Рамона беше сама. Тя беше избягала от Доминиканската република и се оказа нежелана и изгнаник като новобранец-вампир в порочния, враждебен свят на Немъртвите. Хиляди вампири бродят по света, но в по-голямата си част не се харесват един друг.
Артуро наистина беше рядък вампир, тъй като беше цивилизован, отнасяше се прилично с хората и ограничаваше храненето си с кръв, получена от месарници и медицински заведения. Заради това вампирската триада Кортес, Махандра и Чан го уби. Рамона се закле да отмъсти за любимия си Артуро, но като начинаещ вампир, тя трябваше да придобие много сила, мощ и знания, преди да се впусне в преследване на такива опитни убийци. В подземния свят на Немъртвите Кортес и неговите последователи имаха лоша репутация.
Рамона се скита из Карибите и голяма част от Европа в продължение на няколко години, преди да се установи в град Отава, Онтарио. Тя започва бизнес, продавайки африкански произведения на изкуството и произведения на черната литература, и печели доста последователи. Много бели канадци и малцинства се интересуват от черното изкуство и черната култура. Рамона, спомняйки си уроците на Артуро, се справя отлично в новото си начинание. И все пак, под маската на привлекателната, умна бизнесдама се крие хищник, който чака своя момент…
Рамона тренира бойни изкуства и е усъвършенствала боравенето с огнестрелни оръжия, както и с антични оръжия като мечове, лъкове и стрели, и брадви. Тя се е изправяла срещу други вампири, които са ѝ се изпречили на пътя, и ги е убивала. В Канада живеят стотици вампири и те знаят, че не бива да се забъркват с Рамона, Лошата кучка от Столицата. Някой ден Рамона ще бъде готова да се изправи срещу Кортес, Маджандра и Чан. В края на краищата, тя има вечност. Когато дойде този съдбовен ден на възмездието, отмъщението ще бъде сладко.