— О, хайде де — казах аз, гледайки семейството си. Баща ми, лорд Арк, водач на Древните, ме изгледа намръщено. Е, толкова близо до намръщване, колкото може да се гледа едно трансизмерно същество, по-старо от Големия взрив, и все пак да бъде приемано на сериозно. Видях гняв в лицето му обаче. Това ми се стори донякъде обезпокоително. Седнали до него, майка ми, лейди Амер и сестра ми Рен ме погледнаха неодобрително. С еквивалент на въздишка, зачаках наказанието си, тъй като знаех, че идва…
„Слак, заради престъпленията ти срещу Древните и за нарушаването на баланса на Материалния свят, с настоящето те прогонвам от Етера, махай се“, каза Лорд Арк, говорейки с авторитета на почти всемогъщо същество, а не с доброто настроение и толерантността, които обикновено ми показваше. Всичко това, защото слязох на планетата Земя и докато играех с приятели, случайно накарах астероид да удари онази мизерна топка кал. Сега планетата е радиоактивна пустош, онези проклети влечуги, които татко толкова харесваше, ги няма и, е, наистина е пълна бъркотия…
„Отче, моля те, къде трябва да отида?“ – попитах настоятелно и погледнах моите събратя Древни, същества с огромна сила, които съществуваха извън времето и пространството в измерение, наречено Етер. Думата на Лорд Арк царува тук и никой не би му противоречил по никакъв начин. Такъв е редът на нещата в Етера, царството на Древните. Съществуваме много преди да бъде създаден Материалният свят и ще бъдем тук дълго след като звездите изстинат. Всичко това е чудесно, но за мен вечността щеше да стане много по-кратка…
„Мързел, принце на мързела, върховна леност, махай се от теб!“ – извика лорд Арк и енергия изригна от очите му и ме обгърна, върза ме, преди да ме отнесе. Пред очите на хиляди мои събратя Древни бях изхвърлен от Небесния дворец, от Етера и в хаотичната грозота, която представлява Материалният свят. Никога не съм се интересувал от Материалния свят, с неговите закони на физиката и ограничения. Наистина ми харесваше да играя там, защото е забавно да се занимавам с нещо, което смятах за под нивото си. Нищо чудно, че се озовах заточен там…
Кацнах на планетата Земя, но не в първичната джунгла, гъмжаща от гигантски влечуги. Не, бяха минали еони, откакто причиних инцидента с астероида, и светът, в който се озовах, беше нов. Гигантските влечуги бяха изчезнали и нов вид беше дошъл да доминира в света. Антропоморфен вид, който, макар и от плът и кръв, вместо от енергия, всъщност приличаше на моите събратя Древни и на мен. Предполагам, че Материалният свят има чувство за хумор за такива неща…
Разбих се в парк в град Отава, столицата на Канада. Събудих се във физическо тяло. Никога преди не бях бил в тяло от плът и кръв. Нямах представа за човечеството, обществото, културата или технологиите. Щях да се уча обаче. Поместен в тялото на висок, двайсетгодишен, тъмнокож млад африканец, започнах да си проправям път към света. Имах много да науча за човечеството и за себе си. Бях загубил силите, които притежавах като Древен, и бях обвързан с това тяло, което сега обитавах. Бях се превърнал от вековен Древен, с богоподобни сили, в същество от плът и кръв с ограничен интелект, способности и живот. Баща ми и другите ме изоставиха и дори майка ми не иска да говори с мен. Не загубих волята си или чувството си за хумор, обаче…
— Пич, съвземи се — чу се глас, който ме изтръгна от унеса ми. Премигнах и се стреснах, донякъде, преди да се обърна към добрия си приятел Антъни. Той е висок, кльощав мъж с червена коса и зелени очи. Приятели сме още от ориентацията в университета Карлтън. След като кацнах на планетата Земя, почувствах, че получаването на образование е най-добрият начин да опозная човечеството и да придобия знанията, необходими за оцеляването и успеха ми. Дори като смъртен, бях с векове пред повечето от тези глупаци от плът и кръв. Смятат ме за гений сред хората, не е ли това страхотно?
„О, моя грешка“, отвърнах аз, докато си разменях думи с Джошуа. Седях пред компютър и нещо ме хипнотизира. Айша Али, високата, закръглена, кафява ангелка с хиджаб и очи като на сърна. Борбената мароканска красавица наистина ме хипнотизира. Срещнахме се в час по строително инженерство миналата година и оттогава не съм същата. Обикновено намирам смъртните, мъже и жени, за доста грозни. Айша Али е изрязана от различен плат и аз се чувствам привлечен от нея като молец от пламъка, каквото и да означава това. Искам я, ужасно…
„Не е учтиво да се взираш“, казва ми Айша, докато грабва чантата си и се отдалечава, очевидно стресната от зяпането ми. Въздъхвам от тъга, защото Айша се отдалечава от мен, но задникът ѝ е величествен и забавен за гледане, така че предполагам, че съм само наполовина тъжна. Джошуа поклаща глава и ме потупва по рамото. Време е да се отправим към сградата Минто и да научим за етиката на инженерството. Успях да отчуждя човека, по който си падам, а най-добрата ми приятелка си мисли, че съм странна. О, да, наистина се справям добре като човек…
„Инженерството е лесно като пай“, казвам на Джошуа, докато излизаме от библиотеката на кампуса и се отправяме към сградата Минто. По това време кампусът на университета Карлтън е доста оживен. Хиляди млади мъже и жени от всякакъв цвят на кожата се отправят във всички посоки, стискайки раници, чаши за кафе и мобилни телефони. Чувствам се като у дома си в този кампус, където е добре да си странен или уникален. Сред африканците, арабите, индийците, китайците, френските канадци, коренното население, небинарните хора, ЛГБТ хората и многорасовите хора, аз съм просто поредният индивид. Обичам го.
„Годфри Слакър, инженерството е лесно само за теб, никога не учиш, но се справяш отлично на всеки тест“, казва Джошуа и ме поглежда, сякаш озадачен. Усмихвам се и свивам рамене. Избрах името Годфри Слакър преди години, след като бях разказал на властите печална история за това как съм бил африкански имигрант, останал блокиран в Канада и неспособен да се върне у дома. След дълъг и мъчителен процес с канадските имиграционни власти, получих нова самоличност и така започна новият ми живот.
„Джош, пич, това е подарък“, отвърнах аз и най-добрата ми приятелка въздъхна. Дискретно погледнах една от съученичките ни, млада азиатка на име Уенди Ян. Уенди се усмихва на Джош и мен, махайки ни, докато тича по стълбите към сградата на Минто. Джошуа поклаща глава, а аз се усмихвам, за да го подразня, докато влизаме вътре. „Етика на инженерството“, преподавана от професор Томас Ясимото, е натоварен курс. Има четиридесет и осем студенти, един преподавател и един асистент. Джошуа и аз седим на първия ред и вадя лаптопа си. Време е часът да започне…
Да, мисля, че се адаптирах доста добре към новия си живот като смъртен. Имам гражданска карта, акт за раждане, здравна карта, номер за социално осигуряване и шофьорска книжка от Онтарио. Плащам си данъците. Работя в Loblaw’s, за да плащам сметките си, и живея в апартамент с една спалня на Bronson Avenue, на пешеходно разстояние от кампуса на университета Carleton. Все още нямам приятелка, но много жени и няколко мъже изразиха възхищение от физическата ми форма. Намирам това за ласкателно, но аз съм се загледал само в Айша Али, едрозадната мароканска красавица, която ме омагьоса…
Опитвам се да не мисля за старото си съществуване в Етера или за Семейството си. Въпреки че родителите ми ме прогониха, ми липсват. Липсва ми по-малката ми сестра Рен. Веднъж тя ме затвори в Мъглявина за няколко века, а аз хвърлих колекцията ѝ от артефакти преди Големия взрив в Черна дупка като отмъщение. Имахме същите битки, каквито имат всички братя и сестри, нали разбираш? Добре, кого заблуждавам? Липсва ми домът, а Материалният свят е ужасен. Липсва ми Етерът и божествените сили. Не ми харесва да имам човешко тяло. Знаеш ли колко е недостойно за един посткорпорален бивш безсмъртен като мен да се налага да пръдне? Леле!
Е, дами и господа, имам добри и лоши новини. Виждате ли, в Етера аз бях безсмъртен, а моите събратя Древни като мен, ами, ние се забавлявахме, докато се опитвахме да убием скуката. Разбира се, без значение колко сте могъщи или колко доброжелателни, винаги има някой, който ви мрази от сърце. Има едно същество, известно като Тъмния. То се обслужва от Господарите на Ентропията. По принцип те са безсмъртни и вярват, че вселената трябва да бъде унищожена и върната в чисто състояние на хаос.
„Какво общо има всичко това с мен?“ Ще стигна до това, мили приятели. Време е за малък урок по история в „Космически дела и политика“. Преди еони ние, Древните, се борихме с тях и ги хванахме в капан извън Етера и извън Материалния свят. Те са опасно близо до освобождаването си и това ще означава гибел както за Древните, какъвто бях аз, така и за обикновените смъртни като теб, скъпи читателю. Какво да прави един брат при тези обстоятелства? Хм, сигурен съм, че ще измисля нещо. Все пак аз съм Принцът на Мързеливците…